Знаеш ли, че момичетата се влюбват хей така. От малките неща. Почти от нищото. И се сграбчваме за тях и ги наливаме не с бетон, за да станат по-здрави, а с надежди. Празни, кухи, леки... абсолютно безсмислени, безплътни надежди.

Но нали градим своето щастие...

Опитваме се да издигнем, това което нямаш, но ние много държим на него. И да, некадърни архитекти сме. Не виждаме, че строежа няма никакви основи. Дори подпори. Дори греда.

Но нали градим своето щастие...

Опитваме се да създаден нещо, което го няма, няма и да го има. Та, то дори не може да се задържи, почвата е гнила.

Но нали градим...

И на финал, когато дадохме толкова много от себе си, си даваме сметка, че нищо не се получи... И се питаме къде сгрешихме. В главата ни чертежа беше перфектното изпълнение... а то се срути. Почвата беше гнила...

D-mir
 

Правил си много грешки. Повярвай ми. Нито ще е първата, нито ще остане последната. Дори предвиждаш, кога грешката просто ще се случи. Просто ще я допуснеш. Нарочно. Съвсем осъзнато.

И после...

Вероятно си мислиш, че никога не ще повториш грешката нали...

Но... Защо не?!

Казваш си, че ти е било хубаво, знаеш разбира се, че нищо няма да стане, ще има наранени, намразени, неприятелски настроени отношения отново. И какво от това? Това е като игра, която има много варианти да се преиграе водещи до самоунищожение и само с един единствен вариант до “happy еnd”. Ти нямаш идея колко пъти ще ти се наложи да се преродиш (сгрешиш) и да поемеш отново. Докато не изиграеш всички възможни вариант и не спечелиш.

Какво?

Не знаеш, но вероятно има някаква утеха накрая нали, за всичките ти изхабени животи, усилие, безсънни нощи, разбити сърца, празни надежди и несполучливи опити...

Дали?

Не е сигурно, просто се надяваш този път (вариант) да стига до “happy end”-да.

D-mir

Ах... ако знаеш, колко вечери подред мисля за теб. Когато се прибирам тук... На единственото място, на което мога да те срещна. Ти не знаеш, но много вечери преди да заспя, мислено се обличам и тръгвам към теб... Стигам вратата ти и се връщам обратно. Не ме е страх - напротив искам да те видя. Облечен в небрежни дрехи, с влажна коса - толкова нормален... толкова ТИ. И все пак... се връщам.

А други вечери, знаеш ли... връщам се на плажа. Спомняйки си вълните, думите и желираните бонбони... Нищо не може да ми отнеме тези спомени...

Връщам се назад... Гледката към звездите от твоята тераса... това е нещо което искам да помня. Искам да помня и допирът ти, да те усещам зад мен... притискайки ме към ръба.

Мислено ме притегляш към себе си...

...но разумът ми ме спира.

Сърцето ми е скитник...

...а при теб (макар и рядко) намира подслон.

…

…

…

Защо ми е трудно да се усмихвам, а пред теб го правя толкова естествено...

"Искам ... "

Думи, които не мога да довърша, нито тук... нито на глас...

D-mir

И преди не беше мой... в сърцето ми да, но всъщност не. Сега когато знам... това... ще излъжа ако кажа че се радвам. А е редно да е така.

Не знам как да го обясня...

С една, две думи - малко е.

Може би съм егоист - всъщност е така.

Може би винаги съм те искала, но ме е било страх да си призная.

Може би ...

Празна съм.

Самотна дори...

Не виждам, не чувам - просто отказвам. Блокирам и спирам.

После сили намирам, незнайно откъде... Крачна напред и отново блокаж.

Не дишам...

Всъщност не живея - просто съществувам...

Празна съм... Самотна дори...

.

.

.

от една страхливка през нощта...
D-mir

ПРОШКА ЗА ПАЛАЧА

Боли ме кървавото тяло.

Изпълва се зад мен площадът.

От мойта кръв обезумяла,

реве тълпата: "Нека страда!"

и оня, с черната качулка,

опитва с нокът острието;

и, пъргав като невестулка,

се стрелва ножът по сърцето...

ала кръвта ми е измама -

пак някой луд тълпата буни,

че за палача прошка няма,

щом жертвата не го целуне...

И тръгват праведници-юди,

продали ме за трийсет гроша,

сакати, куци, слепи, луди,

попове гъгнат: "Дай му прошка!";

и шурва черна кръв - повторно.

Сам ножът прошката изстрада -

от мойта шия непокорна

палачът си изкарва хляба...

Притихнали след пиршеството

трупа човеците понасят.

Напразно им е тържеството -

душата, гневна, се възнася,

видя как тялото й плаче,

когато Богу се предава

и плю в лицето на палача:

"На робите не се прощава!"