Знаеш ли, че момичетата се влюбват хей така. От малките неща. Почти от нищото. И се сграбчваме за тях и ги наливаме не с бетон, за да станат по-здрави, а с надежди. Празни, кухи, леки... абсолютно безсмислени, безплътни надежди.

Но нали градим своето щастие...

Опитваме се да издигнем, това което нямаш, но ние много държим на него. И да, некадърни архитекти сме. Не виждаме, че строежа няма никакви основи. Дори подпори. Дори греда.

Но нали градим своето щастие...

Опитваме се да създаден нещо, което го няма, няма и да го има. Та, то дори не може да се задържи, почвата е гнила.

Но нали градим...

И на финал, когато дадохме толкова много от себе си, си даваме сметка, че нищо не се получи... И се питаме къде сгрешихме. В главата ни чертежа беше перфектното изпълнение... а то се срути. Почвата беше гнила...

D-mir